Съборите в Сирмиум

Златомира Герджикова

Резюме: През IV в. са проведени шест събора в Сирмиум, три от които с изключително религиозно и политическо значение за случващото се в християнския свят. На съборите, проведени през 351 и 357 г. са приети символи, които ще залегнат в основата на разграничаването на homoian ариани от останалите ереси, свързвани с учението на Арий. В последствие решенията на тези събори ще бъдат следвани от готските и германските племена в продължение на повече от 200 години.

Ключови думи: Сирмиум, църковен събор, ерес, арианство, Късна античност

През IV в. в Сирмиум са проведени общо шест събора – 347, 351, 357, 358, 375 и 378 г. Общото между тях е антиеретичната им насоченост, участието на балканските епископи и активната намеса на императорите. Решенията и религиозните формули, приети на някои от тези събори, не само оказват значително влияние върху формирането на християнството като религиозно учение и Църквата като институция, каквито ги познаваме днес, но са и основно свидетелство за ролята на балканските църкви в религиозния и политически живот на Римската империя през IV в.

Съборът от 347 г./ 348 г.

През 347 г. в Сирмиум е свикан събор, за да бъдат обсъдени религиозните вярвания на епископа на града – Фотин[1]. За този събор знаем твърде малко и съществуването му продължава да бъде поставяно под съмнение от някои учени.

Фотин е родом от Анкира и е известен с отношенията си със своя учител Марсел, епископ на Анкира, чиито религиозни възгледи доразвива. Избран е за епископ на града малко след приключването на събора в Сердика през 343 г. и не по-късно от средата на 344 г. Религиозните му възгледи го поставят в групата на еретиците, като в развитието на собствено учение Фотин успява да се отдалечи от идете на своя учител Марсел и да се доближи значително до Павел Самосатски. Можем да го определим като един от най-осъжданите епископи едновременно от последователите на никейската вяра, на арианите и на неоарианите. Преди събора в Сирмиум е осъждат от съборите в Антиохия – 344 г., Медиолан – 345 г. (Hilar. Ad Const. imper. II.5.4), и Рим – 347 г. (Hilar. Coll. Antiar. B II.7).

Съборът от 347/348 г. е проведен в присъствието на император Констанций II, който междувременно минава през Сирмиум. Основната тема, дискутирана от събралите се епископи, за които не знаем нищо, са религиозните вярвания на Фотин[2]. До нас не е достигнала специална формула, приета от този събор. Такава може да не е обсъждана и гласувана изобщо, или да е била толкова обща, че да не си е заслужавала споменаването на последвалите събори. Със сигурност знаем, че събралите се в Сирмиум епископи потвърждават отлъчването на Фотин от събора, проведен в Медиолан през 347 г., като отбелязват връзката му с Марсел от Анкира. Същевременно те призовават Атанасий, епископ на Александрия, да се разграничи от същия този Марсел[3].

Даниел Уийлямс поставя под съмнение, че по това време е имало събор в Сирмиум и че този събор е отлъчил Фотин, предвид факта, че последния е епископ там и се ползва с голяма подкрепа сред местните[4]. Въпреки няколкото отлъчвания от общение и след събора от 347 г. Фотин продължава да е начело на епископската катедра на града.

Съборът от 351 г.

Вторият събор в Сирмиум, известен повече като Първи велик събор в Сирмиум[5], е свикан от император Констанций II през зимата на 351 г.[6] Основната задача на епископите, които присъстват, е да  предложат решение за постигане на обединение на Църквата. В края на събора те предлагат Шестата арианска изповед, която всъщност е леко променена и разширена версия на Четвъртата арианска изповед, приета от събора в Антиохия през 344 г.

Информацията за събора в изворите е противоречива. Църковните историци Сократ (Socrates, HE II.29) и Созомен (Sozomenus, HE IV.6) споменават събора в Сирмиум от 351 г, но го бъркат с Третия велик събор в Сирмиум от 357 г.[7] Двамата историци не са единодушни и относно проблемите, които са обсъждани от епископите. Сходни са свидетелствата им единствено за присъствието на Марк от Аретуза, Василий от Анкира, Георги от Александрия, Валент от Мурса и Осий (от Кордоба?). Сократ споменава още Панкратий от Пелузиум и Хипатий от Хераклея. Като представители на запада присъстват единствено Урсакий, епископ на Сирмиум, и Валент, епископ на Мурса, които след смъртта на император Канстант отново се връщат към арианските си възгледи (Socrates, HE II.29, Sozomenus, HE IV.6).

Съборът приключва с вземането на три решения, обявени в писмото, изпратено до всички епископи.

Първо, за пети път е осъден Фотин, епископът на Сирмиум, този път след проведен публичен дебат между него и Василий от Анкира (Epiphanius, Panarion 71.1-5, Socrates, HE II.29, 30, Sozomenus, HE IV.6)[8]. В случая Констанций лично предприема действия за заточването му и на практика Фотин изчезва от религиозната и политическа сцена. Заменен е от анти-никееца Герминий от Кизик (Socrates, HE II.29.4, Athan. Hist. arian. 74.5).

Второ, съборът оттегля символа, приет в Антиохия през 341 г. Към оригиналния текст на веруюто и отхвърлянето на най-известните възгледи, свързани с Арии, те добавили 26 анатеми, с които да заменят сложната формулировка на „дългото верую“ от 344 г. (документът е достигнал до нас през Athanasius, De syn. 27, Hilary, De syn. 37, Socrates, HE II.30)[9].

Трето, съборът в Сирмиум отново осъжда и отлъчва Атанасий Александрийски[10].

Веруюто, което е прието от епископите на събора в Сирмиум през 351 г. в  основната си част напълно повтаря Четвъртия символ от Антиохия, който до него момент е използван поне два пъти при подготовката на други символи. Според Сократ автор на текста е Марк, епископ на Аретуза.

Всички формулировки на анатемите са близки до никейските интерпретации, но много умело избягват точното им преповтаряне. Според Атанасий, веруюто от събора в Сирмиум от 351 г. изразява еретични идеи, които съборът в Никея е осъдил.

Съборът от 357 г.

Третият събор в Сирмиум е проведен през 357 г. и маркира пика на арианството. Седмата арианска изповед (Втора изповед от Сирмиум – на латински е запазен в Hilari, de synod.; на гръцки в Athan. De synod. 28; Socr. HE 2.30) казва, че и homoousios, и homoiousios нямат произход от Библията и че Отец е по-велик от Сина. По-късно тази проповед ще бъде известна като „Богохулството от Сирмиум“. Това е съборът на който homoian ариани се установяват като една от важните религиозни партии в Римската империя[12].

Съборът от 357 г. е свикан от император Констанций II и е проведен в негово присъствие. Участие вземат единствено западни епископи (Socr. HE 4.12), от които само Урсакий от Сингидунум, Валент от Мурса, Герминий от Сирмиум и Потамий от Лисабон са споменати поименно (Hilari de Synod. 11 имено Иларий кръщава събора „Богохуствен“). Според Иларий именно Потамий е автор на веруюто, а не споменатите още в началото на въведението Урсакий, Валент и Герминий, трима от любимите епископи на императора[13].

На събора присъства и Осий, епископ на Корбова. Вече на преклонна възраст той е извикан от Констаний II да се присъедини към него в Сирмиум, където го принуждава да подпише Втората изповед от Сирмиум и да осъди Атанасий[14].

Въпреки че Homoian арианство черпи от трактовките на Арий и Евсевий Кесарийски, не можем да кажем със сигурност, че съществува преди 357 г., когато се появява във Втората изповед от Сирмиум и дови до изкристализирането на различни богословски позиции, които до него момент са объркващи или неясни[15].

През 358 г. Констанций II свиква поредния събор в Сирмиум, за който кани всички източни епископи, участвали в събора в Анкира през 357 г., и всички епископи, които са в него момент в двора му в Сирмуим. Този път причината за свикването на събора е епископът на Рим, Либерий.

Малко след синода в Медиолан през 355 г. Констанций изпраща епископа на Рим, Либерий, в заточение в Берое, Тракия, заради подкрепата му на никейската вяра. Две години по-късно, 357 г., императорът е в Рим, чиито жители по време на целия му престой го момели да върне епископа им от заточение. Констанций решава да върне Либерий, но му поставя условието в Рим да има двама епископи, той и поставеният след него на катедрата Феликс, като всеки служи на собственото си паство. И Либерий, и жителите на Рим отхвърлят предложението на императора (Theod, HE 2.14; Socr. HE 2.37; Soz. HE 4.15; Sulp. Sev. Chron. 2.39)[16].

Според свидетелството на Созомен (Soz. HE 4.15) Констанций свиква събор и призовава Либерий да се яви от Берое в Сирмиум и да се отрече от религиозните си вярвания. В решението си относно епископа на Рим императорът е подкрепен от полу-арианите Валент от Анкира, Евстатий от Севаст и Елевсей от Кизик. Изброените епископи събират в една книга всички съборни решения срещу Павел Самосатски и Фотин от Сирмиум, както и символа от Антиохийския синод от 341 г.[17]

Действията на събора от 358 г. можем да обобщим по следния начин:

• Либерий е извикан да се присъедини към участниците в събора;
• Полу-арианските възгледи триумфират над тези на аномеаните и втората формула на Сирмиум е отново подтисната;
• Не е приет нов символ на вярата, като старата, евсевиева, формула (от събора в Антиохия от 341 г.) е подновена и подписана от всички епископи, дори от Либерий[18].

За съборите  от 375 и 378 г. не разполагаме с достатъчно информация за да сме сигурни дали наистина е имало такива и дали не са объркани от изворите с други събори.

[1] Hanson, 1988, 312–314; Zeiller, 1918, 262–265; Hefele, 1876, 187–190; Harnak, 1898, 70–72; Meslin, 1967, 264–268.

[2] Kelly, 1972, 281; Parvis 2006, 248.

[3] Hanson, 1988, 313–314.

[4] Williams, 2006, 1999.

[5] Gwatkin, 1900, 149; Zeiller, 1918, 269–271.

[6] Zeiller 1918, 265–266; Hefele, 1876, 193–200.

[7] Hanson, 1988, 325, бел. 52.

[8] Hanson, 1988, 325.

[9] Hanson, 1988, 326–329.

[10] Barnes, 1993, 63, 109; Hanson, 1988, 325.

[11] Цитатът е по Библия. Издание на Светия Синод (София, 1994).

[12] Schäferdiek, 2014, 46.

[13] Hefele, 1876, 227.

[14] Hanson, 1988, 334–336.

[15] Hanson, 1988, 358.

[16] Hefele, 1876, 231.

[17] Hefele, 1876, 234.

[18] Hefele, 1876, 235.

Sources

Athanasius of Alexandria

Athanasius, De synodis Arimini et Seleuciae. H. G. Opitz (ed.) (1935–41) Athanasius: Werke II.1, Berlin, 231–78.

A. Robertson (ed.), St. Athanasius: Select Works and Letters, Select Library of Nicene and Post-Nicene Fathers, Second Series, vol. 4, (Oxford, 1892) 451–80.

Athanasius, Historia Arianorum. H. G. Opitz (ed.) (1935–41) Athanasius: Werke II.1, Berlin, 183–230.

Epiphanius, Panariaon Epiphanius, GCS, 3 vols, rev. by J. Dummer, C.-F. Collatz and M. Bergermann.

       Frank Williams (tr.) The Panariaon of Epiphanius of Salamis, Books II and III (Sects 47-80, De Fide) (Brill, 1994).

Hilarius Pictaviensis, Tractatus mysteriorum, Collectanea antiariana, Ad Constantium imperatorem, Hymni, Fragmenta. Pseudo-Hilarius, Epistula ad Abram filiam, Hymni – ed. A. Feder 1916, CSEL 65 Hilary of Poitiers, De Synodis (On the Councils) J.-P. Migne (ed.) (1845) Sancti Hilarii Pictaviensis Episcopi Opera Omnia: Tomus II, Patrologia Latina 10, Paris, 479–546.

Philostorgius, Historia ecclesiastica (Kirchengeschichte), Joseph Bidez and Felix Winkelmann (eds), GCS 21, (3rd edn, Berlin, 1981);

Philip R. Amidon (tr.), Philostorgius Church history. translated with an introduction and notes, Writings from the Greco-Roman world 23 (Leiden, 2007)

Sokrates Scholasticus, Historia ecclesiastica, Günther Christian Hansen (ed.), GCS N.F. 1 (Berlin, 1995).

Sozomenos, Historia ecclesiastica, Joseph Bidez and Günther Christian Hansen (eds), GCS 50 (Berlin, 1960);

Ernst Walford (tr.), The ecclesiastical history of Sozomen, comprising a history of the church form A.D. 324 to A.D. 440 (London, 1855).

Sulpicius Severus, Chronica. G. de Senneville-Grave (ed.) (1999)

P. Schaff and H. Wace (edd.) (Sulpitius Severus, Vincent of Lerins, John Cassian, Select Library of Nicene and Post-Nicene Fathers, Second Series, vol. 11, (Oxford, 1894), 71–122.

Theodoret, Historia ecclesiastica, Léon Parmentier and Günther Christian Hansen (eds), Theodoret Kirchengeschichte, GCS N. F. 5, (3rd edn, Berlin, 1998);

Blomfield Jackson (tr.), ‘The Ecclesiastical history, dialogues, and letters of Theodoret’, in Henry Wace and Philip Schaff (eds), Theodoret, Jerome, Gennadius, Rufinus: Historical Writings, NPNF 3 (Oxford 1892, repr. 1995), 33–160.

Secondary Sources

Barnes, T.D. (1993) Athanasius and Constantius: Theology and Politics in the Constantinian Empire (Cambridge, MA and London: Harvard University Press).

Gwatkin, H.M. (1900) Studies of Arianism: Chiefly Referring to the Character and Chronology of the Reaction which Followed the Council of Nicaea (Cambridge: Deighton Bell&Co.)

Hanson, R.P.C. (1988) The Search for the Christian Doctrine of God: The Arian Controversy, 318–381 (T.&T. Clark).

Hefele, K.J. (1876) History of the Councils of the Church from the Original Documents, vol 2 (Edinburgh)

Kelly, J.N.D. (1972) Early Christian Creeds (London: Longman).

Meslin, M. (1967) Les Ariens l’Occident, 335–430 (Paris).

Parvis, S. (2006), Marcellus of Ancyra and the last years of the Arian controversy 325–345 (Oxford: Oxford University Press).

Schäferdiek, K. (2014) “Ulfila and the so-called “Gothic” Arianism – English Summery” – In: G.M. Berndt, R. Steinacher (eds.) Araianism: Roman Heresy and Barbarian Creed (London&New York: Routledge)

Williams D.H. (2006) “Monarchianism and Photinus of Sirmium as the Persistent Heretical Face of the Fourth Century” – The Harvard Theological Review 99.2 (2006), 187–206.

Zeiller J. (1918), Les origines chrétiennes dans les provinces danubiennes de l'Empire romain (Paris).