| Софийски университет "Св. Климент Охридски" |
DOI |
|
Катедра по класическа филология
|
приета 10.09.2022; публикувана 13.10.2022
|
|
diiliev@uni-sofia.bg
|
основна статия |
Резюме: Настоящата статия представлява кратък обзор на късноантичното общо образование от началните до най-висшите му степени. Тя проследява методите и материалите, използвани на различните образователни нива, но също така се спира накратко върху функционирането на образованието в по-широкия социален контекст на късноримското общество както на Изток, където образованието е предимно на гръцки, така и на Запад, където образованието е предимно латинско.
Ключови думи: образование, грамотност, граматика, реторика, философия, гръцки и латински автори, канон, учител, училище, школа, граматик, ретор, философ,
1. Въведение
Късната Античност наследява в основни линии гръцкия модел на образование, кристализирал през епохата на елинизма и дооформен с латински принос в институционалните и социални рамки на римския принципат (I-III в. сл.Хр.)[1]. По такъв начин ядката на една класицистична и консервативна културна традиция се предава от поколение на поколение, за да бъде вградена (често в синтезиран, христоматиен вид) в цивилизациите на Византия и на средновековния Запад[2]. Тази гръко-римска образователна традиция остава запазена в основни черти не само през Късната Античност и цялото Средновековие, но в някои случаи и до ранната модерност. Отзвук от нея откриваме на много места – от училищата в прериите на САЩ през XIX в.[3] до българското възрожденско школо и анекдотите и сентенциите в „Рибния буквар“ на Петър Берон.
2. Първите години и домашното образование
От най-ранни времена и в Гърция, и в Рим една от първите образователни институции е семейството[4]. В дадени случаи, най-вече в по-заможните и издигнати семейства, това домашно образование продължава до по-късна възраст. Частното образование в семейна среда е добре засвидетелствано сред елитите на Късната римска република и Ранната империя[5]. В Късната античност също виждаме случаи на частно образование както в началната, така и по-напреднали степени.
Εдин от най-добре документираните и най-любопитните такива случаи се намира в поетичната автобиография на Павлин от Пела, „Благодарствена молитва“ (Eucharisticos). Авторът, потомък на знатен род, внук на поета и консул Авзоний от Бурдигала (дн. Бордо, Франция), в края на бурния си живот през последните дни на Западната империя (V в.) благодари на Божието провидение за всичко. В носталгичния разказ за детството си той описва и своите първи стъпки в образованието. Още от малък Павлин има двама частни учители по латински и по гръцки език[6] - положение, рядко засвидетелствано в латиноезичния Запад по онова време, но все пак очевидно възможно. При това първият изучаван език от невръстния Павлин е гръцкият. На пет-шестгодишна възраст той започва с „ученията на Сократ и воинските легенди на Омир“ (dogmata Socratus (sic!) et bellica plasmata Homeri), тоест вероятно със стихове от „Илиада“ и поучителни анекдоти и сентенции, приписвани на Сократ (едва ли на тази възраст става дума за диалозите на Платон)[7]. Въпреки че скоро след това преминава на Вергилий, авторът признава, че гръцкият е останал по-силният му език поради общуването с домашните прислужници и игрите с децата им[8]. В самата поема, която пише десетилетия по-късно, Павлин изразително и умело смесва двата езика. Понякога използваните от него гръцки заемки са особено силно маркирани не просто с произхода си, а с дълга традиция на употреба от образования римски елит[9]. В целия пасаж за ранното му домашно образование, прекъснато поради болест около 15-тата година на автора[10], той подчертава тясната ангажираност на родителите си в процеса. Те следят отблизо развитието на детето си и може би първоначално сами са били в ролята на обучаващи. В текста се споменават изрично двамата учители по двата езика и съответните преподавани от автори, но за началното обучение по писане и четене наставникът остава неназован[11]. Вероятно това е бил или някой образован домашен роб, или самият баща. Но, не на последно място, бащата и майката са не само учители и опекуни, а и възпитатели, които учат детето на добри нрави и избягване на пороците (vitia).
Приблизително по това време на Изток християнските интелектуалци също наблягат на ролята на родителите едновременно като първи наставници в образованието и като „възпитатели в добродетел“ (παιδευτὰς ἀρετῆς)[12]. Йоан Златоуст, на когото принадлежи това определение, на друго място изразява загрижеността си за къщното обкръжение на детето. Дойките (τροφεῖς), педагогът (παιδαγωγός) и останалите домашни роби (οἰκέται) трябва да бъдат така подбирани, че детето да не слуша празни приказки и клюки. Достъпът на малкия потомък до прислугата, поведението им, докато са край него, както и самите им характери трябва да бъдат обект на внимание от страна на стопанина. Ако няма роби, достойни за компания на детето, редно е за дома да се наемат подходящи свободни хора срещу заплащане.[13] Въпреки че наставленията на Златоуст имат по-скоро моралистичен фокус, не е далечен паралелът със свидетелството на Павлин и за езиковото влияние на прислугата. Още от времето на Квинтилиан родителите получават съвети децата да имат дойки и слуги, чийто език да не е невеж и просторечен (ne sit vitiosus sermo nutricibus)[14].
3. Началното образование
Също като днес, мнозинството от децата тръгват на училище на 6-7-годишна възраст – освен ако не остават да учат вкъщи с частен учител[15]. В градовете на Късната римска империя има развита система от учителски катедри, частично спонсорирани от държавата или от местни благодетели[16]. В добавка към тях учителите получават от всеки от учениците си месечно или годишно заплащане[17]. Тези училища за придобиване на базова грамотност се наричат γραμματοδιδασκαλεῖον на гръцки и ludus litterarius на латински, а преподавателите в тях носят титлата magister ludi в латиноезичния свят[18], а в гръкоезичния – γραμματιστής, γραμματοδιδάσκαλος или просто διδάσκαλος[19]. Домашният прислужник, който води детето на училище, се нарича с гръцката двусъставна дума „педагог“, тоест „детеводител“ (παιδαγωγός), заета и в латинския (paedagogus). Същият може, ако е достатъчно образован, да помага допълнително на младия си господар в домашната му работа. Анри-Ирене Мару показва с подбран изворов материал, че на този етап на обучение, особено в латинския свят, не е било изключено и момичета да посещават училища по грамотност. Нямаме достатъчно сведения, за да преценим доколко подобни случаи са изключения и доколко – разпространена практика. Във всеки случай, сред по-висшите прослойки домашното образование за момичетата си остава по-широко възприетият вариант[20].
Тези начални училища, представляващи най-широката възможна база на образованието в късноантичния свят, не присъстват навсякъде и не обхващат задължително всички поданици на Империята. Те са феномен, характерен основно за градовете и неделима част от градския пейзаж[21]. Земеделската провинция не може да се похвали с подобни институции и масата селяни, живеещи извън градските центрове, е напълно неграмотна. За това свидетелстват и много папирусни документи от епохата, запазени най-вече в Египет, в които редовно се среща формулата „записах вместо него, защото е неграмотен“ (ἔγραψα ὑπὲρ αὐτοῦ ἀγραμμάτου)[22]. Но едно любопитно свидетелство на Августин Блажени от първата четвърт на V в. ни напомня, че и в ключови градски средища като Картаген в Северна Африка има необразовано простолюдие, което не знае да чете и пише. Църковният учител обаче описва как дори тези хора се подиграват на говора на селяните[23]. В това няма нищо учудващо: даже неграмотните в Картаген могат да слушат проповедите на Августин, както и тези в Антиохия слушат в църквата св. Йоан Златоуст или може да са сред публиката при декламациите на неговия учител Либаний.
Имаме достатъчно свидетелства, описващи процеса на обучение в елементарна грамотност. За целта са се използвали навосъчени дървени таблички, върху които се дълбае с метален писец, заострен от едната страна за писане и плосък от другата за изтриване на написаното и преизползване на табличката[24]. Такива писмени материали са имали и децата, и учителите. След постигането на по-голяма увереност при писането на буквите учениците са можели да преминат на писане с мастило върху дървена дъска или върху папирус[25]. Първоначално учителят показва на децата как се изписват буквите и ги кара да свикнат с визуалния им облик[26]. Едно любопитно свидетелство от „Житието на света Синклитика“, приписвано на св. Атанасий Александрийски, ни съобщава, че децата са чували и запаметявали от учителя и имената на гръцките букви заедно с начертанието им: „алфа“, „бета“ и т.н.[27] Йоан Златоуст свидетелства, че писмените знаци се научават не само в азбучна поредност, но и разбъркано, както и по двойки: първата с последната (α-ω), втората с предпоследната (β-ψ) и във всякакви други комбинации[28]. След това ученикът преминава към изписването на двубуквени и трибуквени съчетания, образуващи срички (βαφ βαχ βαψ βεφ βεχ βεψ и т.н.)[29]. Йероним Блажени в писмото си до матроната Лета за възпитанието на малката Паула споменава и други помощни средства – фигурки на буквите от дърво или слонова кост, с които детето да си играе[30]. При четенето на този документ като извор за историята на образованието е добре да се има предвид, че случаят на Паула е особен: тя от зачеването си е обречена да стане девица на Бога, за да се осигури по този начин Неговата благословия за здравето на другите деца на Лета. Въпреки това подобни образователни играчки вероятно са били в употреба не само в дома на Лета, но и в други семейства от образования и заможен елит. В същото писмо Йероним отправя към матроната съвет, вероятно почерпен от педагогическия опит на учителите: при първото самостоятелно изписване на буквите или ръката на Паула да бъде водена, или очертанията на знаците да бъдат предварително маркирани на дъската и тя само да ги следва[31].
Следва изписването на цели думи. Първоначално това са предимно имената на Омирови герои като Хектор и Одисей или богове и други митологични персонажи като Кастор[32]. С широкото разпространение на християнството сред образованите елити през IV в. постепенно започва да се налага и практиката тези имена да бъдат заменяни с такива от библейската традиция. Йероним препоръчва за тази цел да бъдат използвани имената на апостолите, пророците и еврейските патриарси от Авраам насетне[33]. Паралелно с писането се тренира и четене на глас (единственото познато тогава) и част от имената, както и други думи, са специално подбрани заради особености и трудности в произношението[34]. Следващият етап са целите фрази. Те могат да бъдат цитати от Омир, Еврипид или Вергилий, стихове от Псалтира в образованието на малките християни[35] и най-вече поучителни сентенции, понякога в стихотворна форма за по-лесно запомняне, приписвани на Менандър и Демостен в гръцкия свят или на Катон в латинския[36]. Запазена е дървена табличка от Антиноополис, Египет, върху която ученици са се упражнявали да преписват ямбическия стих ἀρχὴ μεγίστη τοῦ φρονεῖν τὰ γράμματα „грамотността е най-важното начало на разума“[37].
3. Материални условия: училища и учители
За атмосферата в училищата научаваме много от колекцията латинско-гръцки разговорници, познати в по-късната традиция като Hermeneumata pseudodositheana и оформили се в настоящия си вид в двуезичната гръко-римска Империя между I и V в. Един от примерите описва ежедневието на едно момче. То става от сън, облича се, поздравява родителите си в компанията на дойката и педагога и отива в училището. Там приветства учителя си (καθηγητής, magister), взема от роба си дъската за писане и кутията с писци и изтрива упражненията от предишния ден[38]. Начертава на дъската си редове с помощта на линия и преписва зададения от учителя пример (ὑπογραμμός, praescriptum). Показва го на учителя, той го поправя и го кара да го прочете на глас. След това ученикът го предава на друг, очевидно за да прочете примера и той[39]. Следва кратък диалог със съученик кой на кого да диктува и кой да пише. Той е прекъснат от учителя с призив най-малките, които учат буквите, да се изправят и един от по-големите ученици да им издиктува срички. Други пишат имена и стихове и ги дават на помощник учителя (ὑποδιδακτής, subdoctor)[40].
Античната класната стая е още по-оживено място от съвременната. В нея има учител, помощник учител и множество ученици на различни възрасти и различни образователни нива, които се учат взаимно и понякога по-големите помагат на по-малките[41]. Също така очевидно тук ролите на началния учител и на граматика се застъпват, за което ще стане въпрос малко по-долу. Мястото, където се провеждат занятията, не е посочено изрично. И при археологически разкопки и проучвания конкретни местонахождения на училища обикновено се идентифицират трудно. Това се дължи на факта, че повечето учебни заведения от тази епоха са използвали пространство, което не е строено и отредено изрично за тях. Всъщност, по-правилно е да се каже, че понятието „училище“ в днешния смисъл на думата не е било познато поне до Средновековието и по-тясното обвързване на образователния процес със сградите на църкви и манастирски комплекси[42]. По-скоро можем да говорим за учителски „постове“ или, метафорично, „столове, катедри“ (θρόνος, κάθεδρα, cathedra) – градски, имперски и частни в зависимост от източника на приходи[43]. Учителят сам по себе си и неговият официално признат преподавателски статус правят училището. Физическото местонахождение е на обществени места като форуми, портици и базилики, където за училището някъде има отделено помещение с преподавателския стол на учителя, места за учениците и врата или завеса (velum) за отделяне от външния свят и неговата глъч[44].
Училището е и място на насилие. Това потвърждават немалко автори, сред тях и Авзоний, който в своята увещателна поема към малкия си внук описва учебния процес съпроводен от бичове (verbere multo), удари (plagae) и викове (clamores)[45]. Съвременникът му Августин подсилва тази картина със сведения за училището в родната си Тагаста[46]. Но, също както с физическите наказания в по-късни епохи, институционализираното насилие се приема за неизбежно зло при първите стъпки в образованието. По думите на Авзоний всички поколения минават през горчилото на пръчката и той самият се утешава с плода на това насилие в спокойните си старини[47].
Социалният статус на началните учители по правило не е висок. заплащането на работата им – също[48]. Преподавателите на следващото ниво, граматиците, имат малко по-висок престиж и заплащане. Едикт на император Грациан от 23.05.376 г. определя годишното заплащане в натура на граматиците в диоцеза Галия на 12 дажби зърно (annonae). В Августа Тревирорум (дн. Трир), седалище на една от императорските резиденции, на латинския граматик са отредени 20 дажби, а за евентуален гръцки, ако се намери такъв, порцията е 12, като в останалите градове[49]. Приблизително приравнени на парична сума според тогавашните цени, това са между 48 и 60 златни солида годишно при ориентировъчен праг на бедността около 50 солида[50]. Към тази държавна заплата трябва да прибавим и дължимия хонорар от семейството на всеки отделен ученик. Една епиграма на Паладас от Александрия (IV в.) съобщава, макар и във витиевата поетична форма, изпъстрена от оплаквания, сума от порядъка на един златен солид на ученик[51]. Така, в зависимост донякъде и от броя на учениците си, граматикът не е твърде заможен, но и не тъне в крайна мизерия. Същият Паладас, макар да се описва като страдащ от тежка бедност в своите многобройни епиграми, на друго място заявява, че домочадието му се състои от жена, деца, един роб, домашни птици и куче[52]. Това е скромно имущество, но в никакъв случай не поставя стопанина си в дъното на социалната пирамида[53]. Съответно в отделни случаи като в Авзониевата Бурдигала в края на IV – началото на V в. съсловието на граматиците може да се състои от освободени роби, но и от представители на благородни фамилии като самия Авзоний и семейството му[54]. И на други места сред граматиците има земевладелци, макар и дребни, отчасти заради данъчните облекчения за тази професия от страна на държавата[55]. А преподаватели на още по-горно ниво като реторите се радват както на несъмнен престиж, така и на добро материално състояние – в доста случаи и двете отчасти наследени поради по-високото разпространение на тази професия сред имперските елити. Същият Грацианов едикт отрежда на градските ретори заплата от 24 порции, двойна спрямо тази на граматика, а за реторите на престолния Трир – 30 порции. Едиктът използва за тях латинската дума oratores, която предполага както преподаването на реторика, така и изнасянето на тържествени публични декламации по различни поводи. И двете дейности се съдържат също в гръцкото ῥήτωρ, на което в Късната античност почти пълен синоним е и понятието σοφιστής. Но в школата на Либаний в Антиохия, за която имаме по-пълни сведения от където и да е другаде, виждаме как тези две понятия се разграничават като технически наименования на определени училищни длъжности. Ῥήτορες могат да бъдат всякакви учители по реторика на различни нива, в това число помощници на главния преподавател. Но софистът е и публичен декламатор, удостоен с всички привилегии, влияние и „звезден“ статус в града си – а понякога и извън него – произтичащи от престижните му функции[56]. Именно престиж е причината, поради която ораторите и граматиците на столицата Трир са заслужили по-голямо заплащане в очите на император Грациан. Публичният декламатор е и значително по-добре платен, отколкото обикновените ретори. Софистът Либаний в своята автобиография се жалва как след осем години като титуляр на антиохийската катедра по красноречие става жертва на обир, в който губи 1 500 златни солида в брой[57]. Като всички държатели на обществени преподавателски катедри, той получава основната си заплата в натура, а наследственото му богатство е в недвижимо имущество, така че тази сума навярно е натрупана само от хонорарите на учениците му[58].
4. Школата на граматика и литературният канон
Приблизително на 11-12-годишна възраст детето е готово да започне с усвояването на класическия литературен канон в школата на граматика (γραμματικός, grammaticus)[59]. В Късната античност границата между образователните степени невинаги е отчетливо поставена. В зависимост от населеното място, учениците и спонсорството на катедрата работата на „граматиста“ и тази „граматика“ – когато изобщо са различни лица – може да се припокриват в различна степен[60]. На някои места е налице и явна тенденция материал от по-горните степени постепенно да бъде въвеждан все по-рано[61]. Ако се върнем към споменатия по-горе латинско-гръцки разговорник, там виждаме подобна картина. Докато по-малките деца пишат букви или сентенции, по-големият ученик на същия преподавател получава литературен текст и трябва да направи към него коментар (ὑπομνήματα, commentarium), обяснение на редките и остарели думи (γλῶσσαι, linguae), граматически бележки (τέχνη, ars). Поканен от учителя да чете (ἀνάγνωσις, lectio), вероятно след оценяване на произношението си ученикът получава и допълнителни пояснения (ἐξηγήσεις, expositiones), тълкуване на смисъла (διάνοια, sensus), анализ на действащите лица (πρόσωπα, personae) в откъса. Учителят пита ученика за граматическите особености на текста и ученикът обяснява, изяснявайки и коя дума каква част на речта (μέρος λόγου, pars orationis) е. След това скланя някои от имената и прави метрически анализ на стиховете (ἐμέρισα στίχον, partivi versus)[62].
В общи линии, това е същината на ученето при граматика. Езикови и други компетентности се постигат чрез упражнения върху текстове от класическия канон на гръцката и римската литература. Тези текстове се преписват и четат на глас, прави им се граматичен анализ, тълкуване, културно-исторически и литературно-критически коментар. Подобна система на образование отговаря на обществените и културни нужди на Късната римска империя, в която и двата доминиращи езика са в състояние на диглосия (все по-сериозно раздалечаване на ежедневния език от приетата книжовна норма)[63]. Да не говорим, че Империята интегрира и асимилира – нерядко изключително успешно – много поданици, носители на други езици и култури. Ала дори за родените с майчин език гръцки Омировият епос (ок. VIII в. пр.Хр.) е бил архаичен и труден още в Демостенова Атина (IV в. пр.Хр.). А в Късната античност и текстовете на самия Демостен вече доста се различават от говоримия гръцки на епохата. Същото важи и за латинския, въпреки че приетите за канонични текстове на римската литература са по-скорошни от гръцките. Но в какво се състои този литературен канон?
В основата на граматическото обучение са двамата големи епически поети на древния свят: Омир за гръцкото образование и Вергилий за латинското[64]. Други важни поети от школския канон, ако съдим по цитиранията в литературните извори, папирусните фрагменти и обема съхранени до днес творби, са драматурзите. Вероятно въпросът от разговорника кой на кого говори в учебния откъс[65] е заради подбран диалог от драма. В гръкоезичния свят се изучават тримата големи атически трагици Есхил, Софокъл и Еврипид със силен превес на последния, който става любим училищен автор за векове наред и това се отразява на по-богатата му ръкописна традиция. От авторите на комедия в по-ранни периоди особено популярен е Менандър, но през Късната античност, благодарение на архаизиращите и класицистични тенденции във филологията, на почетното място се завръща Аристофан[66]. В латинския Запад предпочитаният драматург е комикът Теренций, който през тази епоха е изместил Плавт по популярност[67]. Наред с него, според изброяването на Авзоний, поетите Хораций и Катул също заемат важно място, а от прозаиците водещ е Цицерон[68]. Въпреки голямото внимание, което Новото време посвещава на Цезар, Тит Ливий и Тацит, пръв историк в късноантичното училище противно на очакванията е Салустий[69]. В гръцкия Изток Демостен държи първенството сред школските оратори, а изучаваните историци са Тукидид, Ксенофонт, Херодот и Хеланик от Митилена. Лирическите поети, писали на необичайни архаични диалекти (най-вече Пиндар, но също Алкей, Сафо, Алкман и др.), са сравнително по-слабо застъпени в късноантичното гръцко образование, особено в сравнение с класическата и елинистическата епохи[70]. Но те все пак присъстват до някаква степен в канона и големи ерудити като Синезий от Кирена (V в.) ги познават и ценят достатъчно, за да пишат християнски химни със сложни богословски разсъждения на дорийски диалект, имитиращ стила на Пиндар[71].
Навлизането в тези автори се осъществява плавно – още една от причините невинаги да има ясно разделение между предметите на началния учител и на граматика. Както видяхме, по-сложните упражнения по четене и писане включват имената на митологични герои от поезията или цели стихове от епоса. Оттук е нужна само една крачка до пълноценното разглеждане на по-големи пасажи и накрая на цели произведения. Основните очертания на този канон остават непокътнати през цялото Средновековие. Напредващите в образованието винаги в някакъв момент се срещат с Вергилий или Омир и техните легенди за богове и герои. От гледна точка на все по-доминиращото християнство това може да бъде морален и светогледен проблем. Заедно с образованието в правилен и изискан гръцки или латински се осъществява и въведение в езическата митология. Поради по-простия и социално непрестижен език на библейските текстове едно поставяне на образованието изцяло на християнски основи не е ефективен вариант – особено за онези християни, които са и с висок статус и искат да поддържат образоваността си като социален маркер, поставящ ги наравно с другите представители на елита.
Частични опити за помиряване на форма и съдържание са „преразказите“ на евангелски текстове във високия стил на езическата поезия. Например Нон от Панополис (V в.), автор на колосалния късноантичен епос за подвизите на бог Дионис (Διονυσιακά), пише и стихотворна парафраза на Евангелието от Йоан[72]. А образовани християни като св. Василий Велики се опитват да примирят езическото образование с библейската и богословска ученост като две степени на един и същи процес: изучаването на езическите автори предхожда навлизането в по-дълбоките истини на вярата[73]. Най-разпространена практика обаче си остава частичната промяна в школския канон чрез въвеждането на библейски четива. По-горе вече споменахме, че малките християни се учат да четат и пишат с имена от Библията и стихове от Псалтира вместо или наред с поучителните сентенции на Катон или Менандър. По същия начин в по-напредналия етап от обучението им от IV в. нататък постепенно се въвежда изучаване на Притчите на Соломон, Еклисиаст и Песен на песните[74]. Йероним съветва майката на малката Паула ежедневно да ѝ дава за преписване пасажи от Свещеното писание и да пее Псалмите на Давид[75]. Той предвижда тя да изучи първо Псалтира, след това Притчите, Еклисиаст, Йов, Евангелията, Деянията на апостолите, Посланията, после книгите на старозаветните пророци и на свещената история, а накрая Песен на песните. След библейските четива тя предстои да се запознае с творчеството на Киприан Картагенски, посланията на св. Атанасий и съчиненията на Иларий[76]. Това е една от най-подробните християнски образователни програми на Късната античност, достигнали до нас. Но отново ще припомним, че Паула е девица, обречена на Бога, която трябва да получи особено строго домашно възпитание. А и като цяло сред високопоставените християнски матрони на Късната античност е широко разпространено схващането, че образованието в стриктно християнски четива е най-подходящото за едно момиче. Такива са разбиранията и на майката на св. Василий и св. Григорий Нисийски, св. Макрина, така тя възпитава дъщеря си[77]. Обаче повечето поданици на Късната империя са наясно, че издигнатият мъж, който се налага да бъде успешен не само у дома, но и навън в света, не може без светско образование и Макрина съвсем не лишава от такова двамата си сина.
Любопитни препоръки за четивата на младия християнин дава Исидор от Пелузий (V в.). Според него неслучайно трите Соломонови книги Притчи, Еклисиаст и Песен на песните са подредени по този начин в Стария Завет. В този ред те следва да бъдат изучавани и от младежите. Притчите са наставления в основополагащи етически истини, изказани по начин, подходящ за възприемане от един още детски ум. След това Еклисиаст представя пред младия човек пустославието и илюзорната стойност на всичко в този свят. Накрая Песен на песните го въвежда в мистичната тайна на Божията любов (ἔρως). Тази библейска книга – както съветва и Йероним – трябва да се чете последна от библейските четива, защото духовният ѝ смисъл може да бъде правилно разтълкуван единствено в светлината на предходните Соломонови книги[78].
Едно свидетелство на Августин Блажени навежда Мару на извода, че момичета може да са посещавали и граматическите училища[79]. В текста на Августин обаче за изискванията към съпругата се споменава, че трябва да е „грамотна или лесно да подлежи на обучение от теб“ (litterata, vel quae abs te facile possit erudiri)[80]. Първо, строго погледнато, не е ясно дали изискването за „грамотност“ обхваща познаване на поетите или само базово ограмотяване. Второ, и двете не изключват варианта, изрично посочен от Августин, жената да получи домашно образование под опеката на мъжа си. В късноантичния свят виждаме жени на всякакви нива в образованието. Рафаела Крибиоре изследва свидетелствата на египетските папируси за жени учители в първите две образователни степени[81]. Фигурите на Хипатия в Александрия и спътничките на Йероним Блажени в Рим и Йерусалим показват нагледно, че жените могат да бъдат ученици и дори преподаватели и на по-високо равнище. Такива жени обаче по правило са социално високопоставени (което, впрочем важи и за голяма част от реторите и философите мъже). И за голяма част от тях знаем, защото са изключения. По правило, колкото по-напреднало е образователното ниво, толкова по-малко свидетелства имаме за присъствието на жени в школите. Доколкото има високо образовани жени, те винаги принадлежат към елита, обикновено са получили образованието си вкъщи и рядко са публични фигури от същия порядък като мъжете интелектуалци.
5. Школите на ретори и философи
В училището на граматиците културната традиция под формата на набор от текстове се усвоява преди всичко пасивно. Ученикът трябва да интернализира граматичните правила на добрия гръцки или латински, да придобие усет за литературните фигури, да запомни факти от реалното и въображаемо минало на своята цивилизация, отразено в разглежданите творби. В следващия образователен етап младежът започва да усвоява умението да произвежда собствени интерпретации и вариации върху готовите културни форми. Това умение се придобива в школата на ретора. Там най-често младите хора постъпват около 14-15-годишна възраст. По правило реторическото образование се смята за входна врата към обществена кариера и по тази причина привлича основно момчета, но не и момичета[82]. Най-обилни сведения имаме за школата на прочутия гръцки софист Либаний в Антиохия през IV в. благодарение не само на неговите речи, но преди всичко на огромната му кореспонденция, една немалка част от която с бивши или настоящи ученици и семействата им[83].
Крибиоре очертава общия план на пълния цикъл обучение при Либаний. Първата година учениците в школата му изучават при неговите асистенти реторическа теория и се запознават с основните трудове, посветени на красноречието в гръцката традиция. През втората година се четат и анализират прозаични автори, особено Демостен и Платон. На третата година самият Либаний ръководи писането на предварителни реторически тренировки, т.нар. „прогимназми“ (προγυμνάσματα). Четвъртата и петата година учениците се усъвършенстват в композирането на същински речи, наречени „упражнения“ (μελέται). На шестата година малцината от тях, които са останали да се обучават в школата до този момент, могат да станат помощник учители[84].
Но тази опростена картина се представя пред очите ни доста по-пъстра и разнообразна, когато се вгледаме в подробностите. На първо място, тук наблюдаваме същия плавен и неясен преход между образователните степени, както и в по-ранните етапи от обучението. На много места подготовката за писане на самостоятелни съчинения започва с първите и най-простите „прогимназми“ и с течение на времето с тях все повече се заемат граматиците, въпреки негодуванието на реторите[85]. Освен това Либаний е пословично взискателен софист и цялостната му образователна програма се отличава със своята почти аскетична тежест. Мнозина през тази епоха стават завършени оратори и писатели след доста по-кратък и стегнат период на обучение. В своята „Библиотека“ патриарх Фотий ни съобщава, че писателят и философ Дамасций прекарва през V в. три години обучение при ретора Теон в Атина[86]. Други, като Августин Блажени, са принудени да започват и прекъсват обучението си в Мадавра и Картаген поради финансовото състояние на семейството, докато не намерят благосклонни близки за спонсори[87]. Същинското навлизане на такива по-бедни ученици в реторическото обучение може да се състои по-късно, отколкото при останалите.
По този начин учениците, които идват да се запишат в школата на ретора, не са хомогенна група нито по възраст, нито по образователно ниво и интереси. Формален приемен изпит няма, но, особено що се отнася до по-популярните преподаватели, се налага по някакъв начин кандидатите да бъдат пресявани и групирани. За Либаний знаем, че лично се е запознавал с постъпващите в школата му момчета, припомнял си е в тях чертите и характера на родителите им (защото повечето ученици идват при него в резултат на дългогодишни семейни връзки) и в разговор е преценявал нивото им и нуждите им. След това, без да връща никого, е разпределял учениците в групи (συμμορίαι), с които първо са се занимавали асистентите му[88].
В по-малките населени места както реторите, така и философите обикновено обслужват нуждите на местните общности. Възможна е локална мобилност към тях от още по-малки селища като движението на Августин от Тагаста към Мадавра. Но в големите образователни центрове като Антиохия, Александрия или Атина наблюдаваме явления от съвсем друг порядък. Както казахме, Либаний набира една немалка част от учениците си благодарение на мрежите на влияние сред семействата на своите alumni. По същия начин влиятелните ретори от Атина в средата на IV в. търсят студенти най-вече от определени градове и провинции, с които ги свързва произход или приятелски връзки. Това ясно се вижда от разказа на Евнапий за школата на софиста Юлиан. След смъртта му неговите най-напреднали и приближени ученици (които в гръцката традиция се наричат ἑταῖροι, „другари“) си оспорват преподавателската му катедра. Това е представено от Евнапий не само като вътрешен за Атина конфликт, но и като събитие, засягащо всички народи под римска власт (τὰ ὑπὸ Ῥωμαίοις ἔθνη). Можем да приемем тези думи за очевидна хиперболизация, но продължението на разказа показва, че зад тях се крие нещо повече. Всеки от помощник реторите привлича клиенти от области, които почти по право му се полагат: Епифаний – Изтока, Диофант – Арабия, Прохерезий – Витиния, Понт, Лидия, Памфилия, Египет. В крайна сметка именно на последния видимо най-популярен на различни места претендент се пада наследството на Юлиан[89]. По същия начин разцветът на неоплатоническата школа в Атина през V в. отчасти се дължи на произхода на схоларха ѝ Сириан. Роден в семейство на интелектуалци езичници от Александрия, той успява да привлече голяма група александрийски младежи да учат в Академията. Част от същото движение е и най-добрият му ученик и негов наследник начело на школата, Прокъл[90].
Сведенията, които имаме за реторическата катедра на Либаний в Антиохия, навеждат на извода, че много от младежите не пристигат там сами. Най-често тези от по-далечните места са придружени от робите си педагози[91]. Далеч от това да са просто прислужници, водещи детето на господарите на училище, педагозите, особено по-образованите, могат да бъдат помощници в самостоятелната подготовка на младите или техни морални наставници[92]. Император Юлиан на няколко пъти хвали педагога си, че като юноша го е научил да върви по улицата, срамежливо и почтително свел глава[93]. Либаний описва педагозите на своите ученици като стража, по-строга от тази на митологичната Даная, която следи дали те се увличат по пиршества и удоволствия в големия град[94]. Съблазните на антични метрополии като Антиохия, Атина или Картаген с основание тревожат родителите. Те се вълнуват и от развитието на децата си, което в онази епоха трудно могат да следят от голямо разстояние. Августин с жал и разкаяние описва ежедневните тревоги и сълзи на майка си Моника заради моралния му упадък по време на студентските години в Картаген[95]. За да успокои вълненията на родителите, дори не толкова набожни като Моника, Либаний поддържа редовна кореспонденция, в която отчита поведението и напредъка на учениците си пред своите клиенти из целия гръцки свят. Понякога приносителят на тези писма, доверен човек и на ретора, и на неговия кореспондент, е натоварен със задачата да допълни схематичното описание на Либаний с лични впечатления[96].
В някои случаи студентските години крият повече рискове от посещенията на театри, циркови игри или бордеи. Атина от началото на IV в. е пословично размирен университетски център. На фона на градските нотабили, все още ненапълно съвзели се от нахлуването на херулите през 267 г., софистите и философите трупат богатство и влияние, които далеч надминават рамките на града. Съперничещите си учители и техните ученици се отдават на почти ежедневни пререкания и сбивания по атинските улици, които на няколко пъти предизвикват намесата на централните власти[97]. Св. Григорий Богослов в надгробната възхвала за приятеля си св. Василий Велики, с когото са състуденти от Атина, обобщава впечатленията си от града като борба на запалянковци в конните надбягвания[98]. Не са редки и случаите на насилствени отвличания на ученици. Либаний описва собственото си пристигане като студент в Атина, където трябва да учи при софиста Епифаний. Но така и не вижда учителя си, защото още на пристанището е похитен в глинена делва и държан два дни в заключена стая. Пускат го оттам едва след като полага клетва, че ще остане при новия си учител Диофант. Той не само се примирява с това положение, но приема такива насилствени записвания за нещо напълно в традиционния ред на нещата[99]. Схватките между студентите на различни атински учители са известни на Либаний още от дете. След като се влюбва в красноречието и решава да посвети живота си на него, боевете и отвличанията по пристанищата стават за него част от романтичния мит за студентския живот в Атина – мит, на чието реално изживяване той все пак не се отдава, докато е студент там[100].
Сърцевината на обучението при оратора през Късната античност е съставянето на предварителни упражнения, или „предварителни тренировки“ по зададен образец, наречени „прогимназми“ (гр. προγυμνάσματα, лат. progymnasmata, praeexercitamina). Понятието най-напред се споменава мимоходом в анонимната Реторика към Александър, вероятно датираща от IV в. пр. Хр. и произхождаща от Аристотеловата школа. Но там все още вероятно не става въпрос за стройната система, която виждаме в Късната античност[101]. През I в. сл. Хр. римският ретор Квинтилиан изброява няколко упражнения, съставяни писмено (stilo componi). Сред тях има преразкази на нещо чуто (narrationes), възхвала и порицание (laudare et vituperare), общи места (loci communes), защита на избор между две възможности (thesis) и също останалите с гръцките си имена ἀνασκευή и κατασκευή - доказване или оборване на достоверността на известен легендарен факт (сред примерите на Квинтилиан е вълчицата на Ромул и Рем)[102]. Приблизително от същото време датира първият известен сборник с гръцки прогимназми, дело на Елий Теон от Александрия[103]. Четвъртото столетие от новата ера може да се смята за своеобразен разцвет на наръчниците по тези кратки форми – известни са ни упражнения под имената на Либаний, на неговия ученик Афтоний, на Епифаний от Петра, Улпиан от Емеса, Сирикий от Неаполис и Сопатър[104]. От тях запазени са само тези на Либаний и Афтоний. Преди това своите прогимназми пише видният теоретик Хермоген от Тарс (II пол. на II в.), автор и на други трактати по красноречие, които ще бъдат впоследствие обединени в т.нар. Corpus Hermogeniacum и ще окажат сериозно влияние на византийската реторика. След IV в. известните ни автори на прогимназми са чувствително по-малко и от тях се е опазило съчинението на Николай от Мира (V в.). През VI в. граматикът Присциан, който работи и преподава латински език в Константинопол по времето император Анастасий, превежда и приспособява на латински Хермогеновите прогимназми като част от усилията си да и посвещава труда си на консула
И така, запазените до днес образци на примерни упражнения принадлежат на шестима автори, повечето от тях късноантични: Теон, Хермоген, Либаний, Афтоний, Николай, Присциан. Що се отнася до Либаний, от всеки тип прогимназми имаме запазени по няколко образци в негово авторство, които той вероятно е използвал за обучението в школата си. Но тези упражнения не са събрани в систематизиран корпус, придружен от теоретични обяснения за всяко от тях, и вероятно са писани и използвани ad hoc[105]. От цялостните запазени корпуси за този, достигнал до нас по името на Хермоген има съмнения, че може да е дело на Либаний или друг представител на неговата школа[106]. Съчинението на Либаниевия ученик Афтоний от края на IV в. постепенно заема почетно място в Хермогеновия корпус и се превръща в най-популярната сбирка прогимназми, използвана във Византия и дори на Запад през Ренесанса и Новото време[107]. За всяко упражнение у Афтоний има описание на основните компоненти, които следва да съдържа (κεφαλαῖα). Така например при композирането на възхвала за някоя личност тя трябва да се спира на следните моменти: увод, произход на съответния човек, възпитание и образование, дела, сравнение с други личности, заключение. Всеки от тези дялове има подразделения. Делата на човека се разглеждат като дължащи се на характера му, на тялото му, на случая[108].
Eто основните видове прогимназми според Афтоний и латинските им съответствия у Присциан:
- преразказ на басня (μῦθος, Присц. fabula);
- преразказ на митологично, легендарно или историческо събитие (διήγημα, Присц. narratio);
- обосноваване правотата на сентенция или анекдот (χρεία, Присц. usus);
- обосноваване правотата на поговорка или максима (γνώμη, Присц. sententia);
- защита или оборване на достоверността на митологично или легендарно сведение (ἀνασκευή/κατασκευή, Присц. confirmatio/refutatio);
- усилване на общоприето твърдение (τόπος, Присц. locus communis);
- възхвала и порицание на личност (ἐγκώμιον/ψόγος, Присц. laus/vituperatio);
- cравнение на възхвалявани или порицавани личности (σύγκρισις, Присц. comparatio);
- съставяне на реч от името на определен персонаж (ἠθοποιΐα, Присц. adlocutio);
- описание на природна картина, място, произведение на изкуството (ἔκφρασις, Присц. descriptio);
- защита на житейски избор между две или повече възможности (θέσις, Присц. positio);
- позиция в дебат по внасяне на фиктивен законопроект (νόμου εἰσφορά, Присц. legis latio).
В тази класическа подредба на прогимназмите те следват определена тематична нишка, уменията за изпълнението на всяко следващо упражнение са подготвени от предишните и различните типове прогимназми прогресират от по-простите към по-сложните.
След като премине през всички форми на предварителните упражнения, младият човек започва да съставя истински речи (μελέται, declamationes), първоначално представяни пред учителя и кръга студенти в школата, но все повече и за публично изпълнение. Паралелно с това или след това много студенти посещават и лекциите на преподаватели по философия. Там обучението се състои главно от четене с коментар на класически философски произведения. Някои от тези коментари са записани било от самия преподавател, било от неговите ученици, като самостоятелни произведения за изучаване. Така под името на Порфирий от Тир (III в.) са запазени въвеждащи коментари към Аристотеловите „Категории“ (Εἰσαγωγή, Isagoge), които отиват далеч отвъд ролята на съпътстващ текст и представляват разгърнато изложение на метафизиката на Порфириевия учител Плотин. По същия начин Прокъл (V в.) е оставил коментари към Платоновите диалози „Алкивиад“, „Кратил“, „Парменид“, „Тимей“ и „Държавата“, но също и върху Евклидовите „Елементи“. В образователната парадигма на неоплатонизма, доминиращото философско течение на Късната античност, математиката и геометрията играят съществена роля. Известна e учебната програма на атинските неоплатоници от V в., по която преподават Плутарх, Сириан и Прокъл. Най-напред студентите изучават математика, геометрия и астрономия (която в тази епоха включва в себе си и дисциплината, наричана днес „астрология“). След това се проследяват най-важните съчинения на Аристотел, а най-накрая тези на Платон[109]. Когато Прокъл пристига в Атина в школата, оглавявана от Сириан, той вече има някакво първоначално философско образование, придобито при александрийските учители. Прокъл, предшественикът и учител на Сириан, се е оттеглил от активно участие в школата, но все още помага като съветник в управлението на институцията и решава по-сложните казуси. Сириан му отвежда младежа за разговор, за да може да прецени по-добре в каква група да го постави. Впечатлен от дарбата на Прокъл, Плутарх, макар и в напреднала възраст, се заема лично да прочете заедно с него две произведения, свързани в своята основна тема: „За душата“ на Аристотел и „Федон“ на Платон[110]. Сириан, както и самият Прокъл, предлагат на много тесен кръг от своите ученици (един-двама души) четене с коментар на свещени текстове като „Халдейските оракули“ или „Орфическите химни“ в ролята на завършващ предмет от образователния цикъл на философа, който ще го въведе в най-висшите сфери не само на теорията, но и на свещенодействието, познато в онази епоха като „теургия“[111].
Неоплатоническата система на философско образование е основана върху специфична класификация на добродетелите. В основата им е класическият Платонов каталог на четирите основни добродетели (ἀρεταί): мъдрост (σοφία), доблест (ἀνδρεία), умереност (σωφροσύνη), справедливост (δικαιοσύνη)[112]. Тези четири основни добродетели са доразвити в разгърната таксономия от последователните усилия на Плотин, Порфирий и Ямблих. Основните направления в тази таксономия на добродетелите са: обществени (πολιτικαί), очистителни (καθάρσεις), съзерцателни (θεωρητικαί) и парадигматични (παραδειγματικαί)[113]. Първият тип добродетели са свързани с практическата, гражданска и обществена етика и функционирането на човека в социума. Вторият тип цели очистването и освобождаването от телесните и душевните страсти. Третият е свързан с правилното наблюдение на умозрителните надсетивни форми и същности. Четвъртият – с директното им въплъщаване в материалния свят в лицето на философа. Всеки дял от систематичното образование по философия в неоплатоническите школи отразява развиването на един или друг елемент от този йерархичен набор добродетели.
С реториката и философията приключва образователният цикъл на средния представител на градските елити на Късната римска империя. Съществуват и по-специализирани области, в които се подготвят чиновници (бързопис), юристи (право), лекари (медицина), архитекти и др. Те обаче няма да бъдат обект на този кратък очерк, очертаващ основния път, който един млад човек с добро потекло и възможности се очаква да извърви, за да бъде успешно припознат за член на тази част от късноантичното гръко-римско общество, която е оставила на следващите епохи и преобладаващото количество писмени свидетелства за времето.
[1] Marrou 1948a: 147-149.
[2] Льо Гоф, Ж. (1997), Цивилизацията на средновековния Запад, София, 137-138.
[3] Cribiore 2001: 17.
[4] Marrou 1948b: 14-15.
[5] Ibid.: 64-65.
[6] Paul. Pell. Euch. 117.
[7] Ibid.: 73-74.
[8] Ibid.: 75-78.
[9] Ibid.: 67: ἀκοινονόητα „неприлични, непристойни действия“, има по-дълга и богата история на употреба от латински, отколкото от гръцки автори, като започнем от самия Цицерон: Cic. Ad Att. VI.3.7.
[10] Paul. Pell. Euch.: 119-121.
[11] Ibid.: 65-66.
[12] Ioh. Chrys. De Anna III PG LIV.636.
[13] Ioh. Chrys. De vana gloria et de educandis liberis 469-490.
[14] Quint. Inst. I.1.5.
[15] Marrou 1948b: 63-64, Kaster 1988: 46. Кастър цитира писмо на Авзоний, дядото на Павлин, в което той се представя като частен начален учител за малки деца.
[16] Marrou 1948b: 113-115.
[17] Cameron 1965: 257.
[18] Marrou 1948b: 64.
[19] Cribiore 2001: 51.
[20] Marrou 1948b: 65.
[21] Kaster 1988: 20-21.
[22] Вж. bgu.2.373 (от 298 г.) /https://papyri.info/ddbdp/bgu;2;373/ /; bgu.2.408 (от 315 г.) /https://papyri.info/ddbdp/bgu;2;408/ /; sb.1.5335 (от IV-V в.) / https://papyri.info/ddbdp/bgu;3;751/ / и много други. Вж. и Kraus 2000, нов обобщаващ анализ на подобни явления, наблюдавани в документалните папируси.
[23] Aug. Doctr. Christ. IV.3.5: „градските жители, дори когато не познават буквите, се подиграват на селяните“ (rusticos urbani reprehendunt, etiam qui litteras nesciunt). Срв. и Hieronym. Ep. CVII.4: „самите звуци на буквите се произнасят различно от устата на образования и от тази на селянина“ (ipsa elementorum sonus… aliter de erudito, aliter de rustico ore profertur).
[24] Marrou 1948a: 232-233,Τσάμπης 1999: 184.
[25] В пясъците на Египет и на други места са се запазили такива учебни дървени дъски, една от най-известните сред които датира от самия край на източноримското управление в страната: SB 28 16984 131-132 (VII в.) /https://papyri.info/dclp/65292 /.
[26] Τσάμπης 1999:178-179
[27] Athan. Vita Sincl. PG XXVII.1540.
[28] Ioh. Chrys. In Matth. XI PG LVII.201
[29] Marrou 1948a: 229, Τσάμπης 1999: 179.
[30] Hieronym., Ep. CVII.4.
[31] Ibid., срв. Marrou 1948a: 234.
[32] Marrou 1948a: 230.
[33] Hieronym., Ep. CVII.4. Вж. и Τσάμπης 1999: 180.
[34] Marrou 1948a: 231.
[35] Τσάμπης 1999: 180.
[36] Marrou 1948a: 235.
[37] Cribiore 2001: 39.
[38] Colloquia Monac. 2 e-i.
[39] Ibid. 2 j.
[40] Ibid. 2 k-n
[41] Cribiore 2001: 16.
[42] Cribiore 2001: 17.
[43] Marrou 1958b: 114-116.
[44] Marrou 1948b: 66.
[45] Aus. Protr. 14-31.
[46] Aug. Confess. I.9. Вж. и Marrou 1948b: 71-72.
[47] Aus. Protr. 34-35.
[48] Marrou 1948b: 66.
[49] C.Theod. XIII.3.11.
[50] Kaster 1988: 116-117.
[51] AG IX.174, Cameron 1965:257.
[52] AG X.86.
[53] Cameron 1965: 258.
[54] Kaster 1988: 100-102.
[55] Ibid.: 110-113.
[56] Cribiore 2001: 56-57.
[57] Lib. Or. I.61.
[58] Cameron 1965: 258.
[59] Marrou 1948b: 64.
[60] Kaster 1988: 44-45.
[61] Marrou 1948a: 241.
[62] Colloquia Monac. 2 o-r.
[63] За понятието вж. Пачев, А. (1993), Малка енциклопедия по социолингвистика, Плевен, 37-40.
[64] Marrou 1948a: 244-245; Marrou 1948b: 79.
[65] Colloquia Monac. 2 q 4.
[66] Marrou 1948a: 246.
[67] Marrou 1948b: 80. Aus. Protrept. 58.
[68] Aus. Protrept. 56-64.
[69] Marrou 1948b: 80.
[70] Marrou 1948a: 246.
[71] Димитров 2005: 139.
[72] Вж. едно от най-новите изследвания на това любопитно произведение в Lightfoot 2021.
[73] Bas. Ad adolesc. 2.
[74] Τσάμπης 1999: 180.
[75] Hieronym. Ep. CVII.9.
[76] Ibid. 12.
[77] Greg. Nyss. Vita Macr. 3.
[78] Isid. Pelus. Ep. IV.40 PG LXXVIII 1089-1092.
[79] Marrou 1948b: 75
[80] Aug. Sol. I.10.
[81] Cribiore 2001: 51-55.
[82] Cribiore 2001: 56, вж. и Τσάμπης 1999: 301.
[83] Колекцията от писма на Либаний във вида, в който я имаме днес, обхваща приблизително първото десетилетие на преподаването му в Антиохия (355-365 г.) и последните години от живота му (след 384 г.). За особеностите на подредбата и подбора от документи, вероятно дело най-напред на самия Либаний, както и за възможните обяснения на лакуните в хронологията, вж. най-новите изследвания на van Hoof 2022.
[84] Cribiore 2001: 56.
[85] Marrou 1948a: 258; Τσάμπης 1999: 222.
[86] Phot. Bibl. 181.126b.
[87] Aug. Confess. II.3.
[88] Cribiore 2007: 121-122.
[89] Eunap. Vit. Soph. X.3.11-14.
[90] Watts 2006: 98-99.
[91] Cribiore 2007: 118-119.
[92] Cribiore 2001: 49.
[93] Вж. Jul. Misopogon 20.
[94] Lib. Or. XXXIV.29.
[95] Aug. Conf. III.10.
[96] Cribiore 2007: 127-129.
[97] Watts 2006: 42-45.
[98] Greg. Naz. Fun. in Bas. 15
[99] Lib. Or. I.16-17.
[100] Ibid. 19.
[101] Поповић 2007: 5.
[102] Quint. Inst. I.4.15-25.
[103] Kennedy 2003: ix
[104] Поповић 2007: 9.
[105] Cribiore 2007: 144.
[106] Kennedy 2003: 73.
[107] Kennedy 2003: 89-90.
[108] Aphth. Prog. VIII.
[109] Watts 2006: 98.
[110] Marinus Vita Procl. 8-12.
[111] Ibid. 26; 36.
[112] Plato Resp. 427e.
[113] Porph.Sententiae ad intellig. 32.
Използвана литература
Извори
Anthologie grecque: Anthologie Palatine, texte ét. et trad. par Pierre Waltz, Robert Aubreton, F. Buffière, J. Irigoin et all., 13 voll., Paris, Les Belles lettres, 1928-1994
S. Aurelii Augustini De Doctrina Christiana Libri Quatuor et Enchiridion ad Laurentium. Ex Benedictinorum recensione recognitos ed. Car. Herm. Bruder, Lipsiae, 1838.
S. P. N. Athanasii archiepiscopi Alexandrini Opera omnia quae exstant. Patrologiae cursus completus. Series graeca, Acc. J.-P. Migne, Vol. XXVII, 1864.
S. P. N. Joannis Chrysostomi archiepiscopi Constantrinopolitani Opera omnia quae exstant. Patrologiae cursus completus. Series graeca, Acc. J.-P. Migne, Vol. LI, LIV, LVII, 1864.
Codicis Theodosiani libri XVI cum constitutionibus Sirmondianis, online edition at: https://droitromain.univ-grenoble-alpes.fr/Codex_Theod.htm
Eunapio. Vite di filosofi e sofisti. Testo Greco a fronte. Introduzione, traduzione, note e apparati di Maurizio Civiletti. Milano, 2007.
Grégoire de Nysse. Vie de sainte Macrine, ed. P. Maraval, Paris, 1976/.
Aphthonii Progymnasmata, rec H. Rabe, Lipsiae, 1926.
Jean Chrysostome, Sur la vaine glorie et l’éducation des enfants, ed. A.-M. Malingrey, Paris, 1972.
Julian the Emperor. Works, vol. II, ed. and transl. W.C. Wright, Cambridge Mass., 1913.
Libanii Opera, rec. Richardus Foerster, voll. I-IX, 1903-1922.
Libanius. Autobiography and Selected Letters, voll. I-II, ed. and transl. by A.F. Norman, Cambridge Mass., 1992.
Marini Vita Procli. Graece et Latine ad fidem librorum manuscriptorum recensuit adnotationesque et indices addidit Ioh. Franc. Boissonade, 1814.
Paulini Pellaei Carmina. Accedunt duo carmina ex Cod. Vat. Urb. 533. Ed. C. M. Lucarini, Lipsiae, 1888.
Photii Bibliotheca. Ex rec. Immanuelis Bekkeri, Berolini, 1824.
Platonis Res publica, ed. G. A. Grube, Oxford, 1902.
Porphyrii Sententiae ad intelligibilia ducentes, ed. B. Mommert, Lipsiae, 1907.
Quintilianus. Instotutio oratoria, I, ed. L. Rademacher, Lipsiae, 1971.
S. Aurelii Augustini Confessiones. Ad fidem codicum Lipsiensium et editionum antiquiorum recognitas ed. C.H. Bruder, 1837.
S. Aurelii Augustini Soliloquiorum libri duo. Patrologiae cursus completus. Series Latina. Acc. J.-P. Migne. Vol. XXXII, 1844.
Sancti Gregorii Nazianzeni Opera, vol IV, ed. B. Coullie, Turnhout, 2004.
S. Isidori Pelusiotae Epistularum libri quinque. Patrologiae cursus completus. Series graeca, Acc. J.-P. Migne, Vol. LXVII, 1864.
Saint Basile. Aux jeunes gens sur la manière de tirer profit des lettres helléniques. Ed. F. Boulenger. Paris, 1935.
S. Eusebii Hieronymi Epistulae. Vol. II, ed. Is. Hilberg. Editio altera supplementis aucta. Wien, 1996.
Ausonii Opera, ed. R. P. H. Green. Oxoniae, 1999.
The Colloquia of the Hermeneumata Pseudodositheana. Edited with an Introduction, Translation, and Commentary by Eleanor Dickey. Cambridge, 2012.
Вторична литература
Cameron 1965: Cameron, A. (1965), “Roman School Fees”, The Classical Review, 15(3), 257–258.
Cribiore 2007: Cribiore, R. (2007), The School of Libanius in Late Antique Antioch (Princeton)
Cribiore 2001: Cribiore, R. (2001), Gymnastics of the Mind. Greek Education in Hellenistic and Roman Egypt (Princeton).
Kaster 1988: Kaster, R.A. (1988), Guardians of Language: The Grammarian and Society in Late Antiquity (Berkeley).
Kennedy 2003: Kennedy, George A. (2003). Progymnasmata. Greek Textbooks of Prose Composition and Rhetoric (Atlanta).
Kraus 2000: Kraus, T. J. (2000), “(Il)literacy in Non-Literary Papyri from Graeco-Roman Egypt: Further Aspects of the Educational Ideal in Ancient Literary Sources and Modern Times”, Mnemosyne, 53 (3), 322–342.
Lightfoot 2021: Lightfoot, J.L. (2021), “Nonnus and the Book” – In: Doroszewski, F., K. Jażdżewska, Nonnus of Panopolis in Context III (Leiden).
Marrou 1948a: Marrou, H.-U. (1948), Histoire de l’ éducation dans l’Antiquité. 1. Le monde grec (Paris).
Marrou 1948b: Marrou, H.-U. (1948), Histoire de l’ éducation dans l’Antiquité. 2. Le monde romain (Paris).
van Hoof 2022: van Hoof, L. (2022), “The end of Libanius’ letter collection and Foerster’s edition”, TeTra Research Seminar Paper, 18.08.2022, online at: https://www.youtube.com/watch?v=whUYtVP43dI&ab_channel=TextandTransmissionJointResearchSeminar (last visited 30.09.2022)
Watts 2006: Watts, E.J. (2006), City and School in Late Antique Athens and Alexandria (Berkeley).
Димитров 2005: Димитров, Д. (2005), Философия, култура и политика в Късната античност. Случат на Синезий от Кирена (Велико Търново).
Поповић 2007: Поповић, Д. (2007). Хермогенове и Присциjанове припремне вежбе за беседнике (Београд).
Τσάμπης 1999: Τσάμπης, Γ. (1999), Η παιδεία στο χριστιανικό Βυζάντιο (Αθήνα).
